Въпреки участието си и хилядите жертви,
България не е призната за съвоюваща страна от антихитлеристката коалиция и е третирана като победен съюзник на третият райх.

Участие на България във Втората световна война



Те Победиха...

 

Защо съм Патриот...



БЪЛГАРСКИТЕ БОЙНИ ЗНАМЕНА

И аз имам близък - вуйчо ми, загинал в Македония.

В една война няма победители... има жертви.

Победителите не ги съдят!Те са гузни спрямо нас и всички имат вина заради извършените несправедливости.Затова не ни искат в техния "клуб",затова тук издигат марионетки и нищожества да владеят политическото и икономическото управление...На нас от всички съседи само Черно море ни е искрен приятел!Дядо ми е бил военен,след това работил в полицията и жандармерията.Познавал е Гешев,те са били наясно...Имало е становище да се спре съветската армия,това са го искали и германците(между другото техните съвети и решения винаги са ни излизали много скъпо...).Тогава щяла да се повтори ситуацията от Първата световна война и светът да воюва още година-две заради нас...Но разправата на съюзниците нямало да е по-милостива от решенията на Ньой...И днес щяхме да сме една съвсем миниатюрна републичка или може би царство,но това при тези условия няма значение вече.Затова са пуснали съветската армия без бой да ни окупира,т.е. избрали сме по-малкото зло.Изминалите 20 години "демокрация" и евро-американо-турски бъзикни с България отново потвърдиха ,че на Запада все му е едно дали ни има или ни няма...

Първо, не получаваме статут на съвоюваща страна заради българската окупация на територии от Югославия и Гърция докато бяхме съюзници на нацистите. Все пак каквото и да говорим в Югославия загинаха 1.6 милиона а ние бяхме съучастници( Второ, изключително далновидната политика на Борис ІІІ да не участваме в бойни действия особено на източния фронт, както и решението да не се оказва съпротива на Червената армия през 1944г. спасиха страната ни от трета национална катастрофа. Това, че сме щели да спрем съветската армия и да удължим войната с 2-3 години е просто съвършенно несъстоятелно твърдение, това нямаше да се случи, просто жертвите ни щяха да станат съизмерими с тези на сърбите, а условията по капитулацията ни страшни. Трето, социализма който ни натресоха колкото и спорен да бе, все пак не може да се сравни с "евро-американо-турски бъзикни с България".

http://ka4ak.blog.bg/politika/2010/05/09/do-vsichki-grajdani-na-bylgariia-vse-pak-sme-edinstvenite-ko.542054

По-важното е, че сме се опитали да постигнем националния си идеал за обединение на българите което, ако бяхме пропуснали, щяхме да страдаме не по-малко заради пренебрегване на сънародниците си. Днес например чувствата между българи и македонци не са братски, а това е предпоставка да се съсредоточим върху проблемите в собствените си граници и да зарежем кървящата рана, която ни причиниха всички "големи" без изключение с безхаберието и нехайството си, предопределяйки по този начин и позициите ни в бъдещите войни, и жертвите, които им е струвало нашето участие.

Благоприятно е, че като малка държава, не носим отговорност за разделянето на други народи, не носим вина и морални задължения заради страданията от намесата ни, а това ни прави по-свободни от големите да избираме съюзниците си според интересите и приоритетите си. След като сме яли шамарите почти на всички, редно е да надмогнем старите клишета и комплекси и да избираме с усещането за порастнали, които разбират колко е глупаво да се тръшкат като хлапета за отнесените по-рано шамари и да спрем да градим отношения на база кой ни е галил повече по главата докато ревем и кой е по-заслужил съчувствието ни според количеството на пролените от него сълзи.

(...) Ето при тези условия войната можеше да се проточи значително по дълго, следствията от което всеки уважаващ себе си човек, не би се наел да предвижда тъй лекомислено и окончателно.
И последно: тук мога само да изкажа субективното си мнение, без да давам подобни тежки и безпрекословни становища. Поне за мен, в своята същност, системата която ни „натресоха” след 44-та година (реално не бих я нарекал комунистическа) не е никак спорна. Тя просто Е нашата Трета национална катастрофа (даже Първа – според нивото и продължителността на нейната разрушителност). По-плоскомислещите ни дисиденти обичаха да я приравняват с попадането ни под Отоманско управление. Аз обаче я сравнявам с Освобождението ни и стопанското, културно и въобще цивилизационно ниво, до което успяхме да стигнем до края на трийсетте, но точно с обратен знак. В смисъл, че всичко, което бяхме постигналидотогава бе преобърнато с краката нагоре, а курса по който поехме, клатешком държим и до днес.